Стилът на изложението е запазен. В този необработен вид спомените звучат наивно, но е важна тяхната документалност. Писани са от 80-годишна жена и са реликва с чисто семеен характер.

"[. . .]те [роднините] хранели по-големи амбиции за Иван. У него зреело желание за повече знания и за по-голямо образование, отколкото би могъл да получи в България.

Оттук започва много точен преразказ на спомените на А. Атанасова.

Вуйчото Константин предложил Иван да го придружи в пътуването му до Съединените щати. Поканата естествено зарадвала момчето, което силно желаело да отиде там. За да заплати пътните разноски на Иван, майка му продала част от земята, която неговият роден баща му оставил като наследство. Пътували с влак до Германия, а оттам се качили на параход...

[...] Ню Йорк, разбира се, бил най-величествената гледка от всичко [което момчето е виждало до този момент]. До края на жи­вота си Иван нямало да забрави своето първо впечатление от Стату­ята на свободата. Дотогава той не бил попадал в голям град и затова му се струвало, че Ню Йорк изпълвал хоризонта във всички посоки. Евтиният хотел, в който вуйчото наел стаи, му изглеждал едва ли не дворец... При това пътуване Константин взел със себе си и своето семейство - жена си и двете си малки деца. Жена му била гъркиня със зорки черни очи...

Семейството скоро се преместило в един апартамент в Ню Джърси. Оттам вуйчото можел да пътува ежедневно до колежа, където следвал право. За Иван намерил работа у един собственик на разсадник. Всеки ден момчето трябвало да изминава голямо разсто­яние, като носело обяда си, който се състоял от половинка хляб... След като работата в разсадника за годината приключила, намерила се работа при притежател на мандра [...]. Времето си вървяло. В Америка прекарали вече около година. Освен в мандрата Иван рабо-тил и на други места. Той вече знаел доста английски думи [...] и вуйчо му решил, че е време да постъпи в училище.

Пасторът на местната църква им препоръчал добро подготвително училище. Там Иван можел да работи и да си плаща разноските. Училището било пансион за около триста юноши и девойки. Иван бил посрещнат дружелюбно от тях и самият той се радвал на ком­панията им. За момчето без истинско домашно огнище училището изглеждало като собствен дом. [...]

В главната книга на училището момчето е вписано като Джон Атанасов (К. Моленхоф смята, че "прекръщаването" е извършено от имиграционната служба при пристигането на Иван в САЩ. Джон е английският еквивалент на Иван и оттогава той е известен под това име. Иван миел чинии, белел картофи, вършел и друга работа, за да плаща храната, жилището и училищната такса. Опитвал се да изуча­ва аритметика и английски език. Аритметиката винаги му вървяла, но сега му било трудно да чете и да разбира смисъла на задачите, а и мерките за тегло и за дължина били нови за него. С упорит труд овладял английската граматика и се проявявал по-добре от мнозина свои съученици, родени в Америка.

Като завършил следването си, вуйчо му Константин се върнал в България със семейството си, без да се сбогува с Иван. Това наранило момчето, но то си помислило, че са постъпили така, за да не предизвикат носталгия у него и да не пожелае да тръгне с тях.

Първата му работа през лятната ваканция била в градчето Оушън Гроув на Атлантическото крайбрежие. Ресторантът се казвал "Павилионът на Лилигор". Иван сервирал, миел чинии и почиствал около плувния басейн.

[...] Следващата учебна година той се записал отново в същото училище. Понеже припечелил добре през ваканцията, а и запазил работата си в кухнята на пансиона, перспективите му изглеждали светли. Наскоро след започването на занятията обаче Иван се разболял. Опитал се да премине редовния курс на обучение, но винаги трябвало да ходи с речник в ръка, за да поглежда в него, когато срещне непозната дума. Ученето след работата в кухнята продължавало до късно през нощта. Това довело до душевно разстройство, което продължило два месеца. Навярно е бил нервен срив вследствие на преумора. Над него грижливо бдяла икономката мисис Рийс [...].

Втората си лятна ваканция Иван прекарал като сервитьор в ресторанта на Уидимър в Атлантик сити. Вече се бил върнал в пансиона, готов да започне следващата учебна година, когато [от България] при него пристигнал братовчед му Желязко Петров. Иван знаел, че по-лесно може да си намери работа, отколкото братовчед му. Владеел езика доста добре и имал спестени пари. Затова отстъпил на Желязко работата си в пансиона. Нямал представа колко трудно било да се намери каквато и да е работа точно тогава. По сведения на рода Атанасови по-късно Желязко Петров следва физика и умира от туберкулоза.

Отишъл във Филаделфия и за щастие намерил някаква работа при човек, който давал квартири под наем. Можел да остане при него и на постоянна работа, но прочел съобщение, че компанията Дженъръл Илектрик търси мъже за обучаване по електротехника. Това, разбира се, го привлякло. Отишъл в Скенектъди и узнал, че се касае за лъжлив слух. В действителност тук той не можал да намери никакво свободно работно място. И тъй като спестяванията му бързо се стопявали, тръгнал пеш за Амстердам, отдалечен на около 40 км. По пътя спирал във всички малки градчета, надявайки се да намери някаква работа. Понякога припечелвал обяда си, като цепел дърва или почиствал дворове.

Една вечер до църквата го заговорила възрастна жена. Тя имала някаква работа за него, така че на заранта, след като закусил рано, той отишъл в къщата й. Трябвало да й нареже дърва за огрев от материала на съборена малка постройка. По обяд изгладнелият очаквал да бъде поканен на трапезата. Но покана не дошла и той продължил да работи, докато се стъмнило. Жената отворила портмонето си, извадила монета от 25 цента и му я дала. Иван бил толкова смаян, че нито протестирал, нито отказал да я вземе.

В Амстердам му разрешили да преспи няколко нощи в завода за светилен газ. Някой го посъветвал да потърси пастор Кук от баптистката църква. Той бил известен с това, че помагал на изпадналите в нужда. Преподобният Кук обещал на Иван, че ще му помогне да си намери работа. Той го поканил да остане на обяд и Иван можал да се измие и да приведе в ред външния си вид.

Пасторът му намерил работа като гледач на болен кон. Като се грижел за коня, той си мислел: "Сега съм точно там, където бях преди три години в България - още гледам болен кон." После започнал да обслужва асансьор в магазин за дрехи, а след това постъпил като опаковчик на бельо в трикотажен завод.

Минало известно време и отец Кук го склонил да напише историята на своя живот. Един приятел на пастора я коригирал и я направил много интересна. И тръгнал Иван, облечен в българската си национална носия, да обикаля църквите, с които било уговаряно да запознава енориашите със своята история. Те проявявали голяма готовност да му помогнат да продължи образованието си.

През септември 1895 г. деветнайсетгодишният Иван се записал в колежа Колгейт благодарение на спестените си $200. Тази сума покрила таксите за първата учебна година. Втората година завършил с помощта на заем, но успял да го изплати през лятото. [...]

Иван живеел в общежитието Уест Хол. Наемът на празна стая за една година бил $18. Той и съквартирантът му я обзавели с нафтова печка, походно легло, маса и стол, купени от заминаващ студент. Разходите свели до минимум, като си готвели в квартирата. Голяма франзела домашен хляб струвала 6 цента, млякото - 5 цента за кварта (около 1,4), а говеждо задушено - 8 цента за фунт (453,6 гр. Ябълки и картофи можели да си купят евтино от фермите в околността.

Въпреки че тези цени изглеждали твърде ниски, парите на студента били оскъдни. В това градче нямало много възможности за намиране на работа. През ваканциите обикновено Иван се включвал в разносната търговия. Книгите не вървели много добре. Едно лято той припечелил добре, продавайки стереоскопични картички с изгледи, издавани от ф. Ъндъруд енд Ъндъруд. [...] Когато обаче дошло следващото лято, те вече не се харчели, както по-рано. Явно било, че районът е бил пренаситен предишната година. [...]

По време на последния курс на следването си той се наел да продава окачалки за панталони Белмър. Това били две дъсчици, ко­ито с помощта на стегната телена пружина създавали достатъчна сила на притискане, за да поддържат в добре изгладено състояние ръба на долния край на панталона или колана на полата. Тези окачалки били новост и лесно се продавали по три за долар.

Следването в колежа не представлявало особена трудност за Иван. По това време той вече знаел най-употребяваните английски думи, а изучаването на латински и гръцки му давало значението на срещаните непознати думи. Математиката му вървяла лесно и той припечелвал по нещо, давайки уроци по алгебра и геометрия. Освен към тези предмети интересите му били насочени и към физиката и химията, по които също отбелязвал успехи.

Неговите години в колежа обаче не били изцяло погълнати от работа и учене. Той играел бейзбол достатъчно, за да си счупи носа. Играел и футбол - запазил е снимка, където се е фотографирал с отбора си. Една почетна лента показва, че е спечелил състезание по бягане. Разбира се, било необходимо да се поддържа в добра физическа форма.

[...] Въпреки че Иван бил енориаш на баптистката църква, той посещавал службите и на другите секти, които постоянно се опитвали да привличат студентите. По време на обществени инициативи той се запознал с момичета от Хамилтън, които го поканили да гостува в домовете им. Направил визити в семействата Смит, Нелсън и Пейдж. Семейство Тю нямало големи деца, но мистър Тю обичал Иван да пее в семейния им квартет [...].

През втория семестър на последната година от следването си Иван забелязал в методистката църква пред себе си млада дама и нарисувал портрета й върху корицата на сп. "Сънди Скуул Куотърли". Тя била с шапка от тъмночервено кадифе и кожена якичка в черно и бежово. Малко по-късно той й бил представен, но двамата не разменили нито дума. Затова била силно изненадана, когато получила от него бележка с молба да му разреши да й се обади. Името й било Айва Пърди и живеела с родителите си на един хълм на около 2,5 км от Хамилтън [...].

След тържественото връчване на дипломите за степен бакалавър Иван наема файтон, за да посетят [с Айва] сестра й в друг град. Той още бил облечен в традиционната абсолвентска мантия и носел четириъгълна академична шапка. Имал право да се гордее с тях. С дипломата отишъл при фотографа, за да се снима, преди да отидат [с Айва] на абсолвентската вечер. Валяло и двамата трябвало да вървят под дъжда. Сигурно са изглеждали като две мокри мишки, когато влезли със закъснение вир вода при участниците в тържеството. Било останало малко агнешко и грах и те се заели с десерта, докато се произнасяли ласкави слова за колежа, професорите и класа.

Тази вечер младата двойка решила да слее силите си и да сключи брак в близко бъдеще. Айва имала намерение да учителства и следващата година, за да изплати пианото, което била купила. За ден на сватбата определили Коледа. Тя се състояла в нейния дом, където се събрали трийсетина гости. Младоженката била в кремава рокля с апликация, накичена с розови рози, а младоженецът - в нов син шевиотен костюм.