За историята на село Бояджик се знае твърде малко. Данните, с които разполагаме са недостатъчни, за да добие човек представа кога е основано селото. Сведения взети от немеродавни източници и от местни жители говорят, че селото съществува от римско време.


На 20 км. западно от гр. Ямбол по пътя за Нова Загора, там където река Калница идваща от запад се отправя на юг за да се влее в Тунджа при Елхово, сред китни поля, гори и ливади е разположено героичното село Бояджик.

Бояджик е възникнало от преди 180 — 200 години, в епохата на разпадащият се турски феодализъм, когато Османска Турция търпи поражения по фронтовете в Европа от Австро-Унгария на запад и от Русия на север.

От фронтовете бягат разбити турски части и не подчинявайки се на Централната власт на Истанбул се превръщат в еничарски и кърджалийски орди, които нападали главно ония селища, където се намирали беззащитните българи.

 По това време Бояджик не е било заселено. Затова пък са съществували от незнайно време двете тракийски селища "Тюркменя" - на запад и "Картожебен" - на изток от Бояджик, И върху тези малки селца връхлитали кърджалиите за грабеж и убийства. Това продължило години наред и беззащитните люде от двете близки селца, които са вярващи хора помислили, че това е "Божа поличба" /грях/.

Няма сила, която да спре и накаже турските грабители и да спаси жителите от мъки и грабежи, издевателства и убийства. Като връх на техните злини се появили холера и чума, които покосявали младо и старо. Дори живите не могли да погребват починалите. Навсякъде се разнасяла непоносимата миризма на разлагащи се тела виели псета, мучели и блеели умиращи домашни животни от задух и жега. Не помагали баячки и знахарки. Една част от незаразните или изцерени хора били приети да живеят в роднини, български семейства живеещи в околните села, в които повечето от населението са били турски семейства. Намерили се и такива семейства от "Тюркменя" и "Картожебен", които са навлезли в гъстите и непроходими гори около завоя на река "Калница", изсичали цели участъци, правили си дървени колиби или салми с кирпич.

Минават години. Идват нови заселници и го нарекли село Бояджик. Така от пришълците на "Картожебен" и "Тюркменя" в края на XVIII век се е зародило село Бояджик, а изоставените селища се превърнали в могили, чийто имена бояджийци запазват, и днес при разораване се намират останки от керамика, съдове и пособия от покъщнина, които говорят за трудолюбието и поминъка на нашите прадеди.

Новите заселници освен със своя бит, нрави и обичаи донасят на новите места и голямото трудолюбие и упоритост на българина за земеделие, скотовъдство, овощарство, лозя и разбира се много веселие и любов в семейството и близките - присъща славяно-тракийска гостоприемност. Природата наоколо е дарила населението с богата тучна земя, много вода, богати лозя, гъсти и високи гори около близките хълмове "Хисарлъка", "Даскалските баири", "Йорданово дере", "Дръвенско дере", "Попови кории" и др. Тучни ливади по "Терена", от двете страни на река "Калница", "Руалянската вада", "Дълбокия дол", "ЧииАите" и много други. А за лозята разположени по билото на "Куинтепе", "Хисарлъка""Кайрака", могат да се кажат само най-хубави думи как бойджийци приготвяли най-прочутите вина, известни чак в Одрин и Люле-Бургас.

Скотовъдството също е било високо развито в сравнение с горепосочените села. Неизминали и 50 години и от селото излизали над 4000 овце, стотици волове и коне.